Бали е една голяма цигания. Буквално. Кочината е повсевместна, а благодарение на жегата и влагата смрадта от улиците така ти се набива в носа, че не излиза от там с дни. Местните жители имат навика да изхвърлят боклука си в каналите отичащи се по дължина на улиците, а едно от любимите им занимания е в Неделя да съберат какъвто боклук им е останал и да му теглят клечката. Като на воеено учение с димки. От всеки ъгъл дим се вдига нагоре. Дали преувеличавам? Не!!! Разбира се това се отнася до голяма степен за по малките селища. В Денпасар, Кута, Убуд и други по-развити и комерсиализирани места е малко по цивилизовано.
Голяма част от населението живее в коптори като в циганската махала на който и да е град в България. Колиби сковани от палети, намерени дървени плоскости и други подръчни материали. Но без сателитната чиния. Тях няма да ги видите в Убуд разбира  се. И нямат нищо против да си изхвърлят обелките от банани, кокосови орехи, листа от каквото и да е и всичко останало точно отпред.
Честно казано не се виждат много кофи  за смет. Може да си купиш сладолед на клечка на улицата,  да го изядеш и съм сигурен, че няма да се намери кошче за отпадъци, където да изхвърлиш обелката. И клечката.
Прекарах повечето от престоя си в Чангу. И голяма част от впечатленията ми са от този район. Пътищата към плажа са отрупани с кенове от бира и безалккохолно, празни кокосови орехи, пластмасови торбички, бутилки от вода...навсякъде, по дърветата и храстите се веят торбички. По самия плаж фасове, найлони...ще прозвучи тъпо, но във водата плува всичко, което не потъва.  Трудно се намира място на пясъка, където да си опънеш хавлията без  да се натъкнеш на нечии остатъци от закуска. Или нещо друго.
В Санур бе доста чисто сравнено с Чангу. Дори имаха алея за колоездачи. Ако част от асфалта маркирана с бяла линия и щампа на велосипед може да се нарече алея.
Нека ви разкажа за придвижването по улиците. Като цяло е доста особено. Както и самите улици. Тротоари къде има, къде не. Там където няма, придвижването пеша е допустимо до някаква степен...по безопасно е на мотоциклет. Излезе ли се от районите около Денпасар и Кута улиците се стесняват до размер където едва се разминават два автомобила. По лесно е придвижването на мотоциклет, но затова и е доста опасно за несвикнали с местните навици. Пътни знаци и маркировка има само в по-големите градове. Правила има само на хартия. Автомобили паркирани на невъзможни места, превозните средства там се продават без мигачи, съмнявам се повечето мотоциклетисти да имат шофьорска книжка. А и видях толкова много пишлемета на възраст от  10-12 и  нагоре възраст да карат скутери.
Аз също наех едно скутерче (което е доста евтино – за 40 до 50 хиляди за ден, а ако се пазариш може  да докараш отстъпка за по-дълъг период) Като турист с бяла кожа се превърнах в атракция за местните ченгета. Къде от неблагоразумие, къде от любов към приключения реших да се изтъркалям на 10ина километра из лабиринта от улици до местната бензиностанция. Но за хора без приключенски дух петрол се продава и в бутилки от водка Абсолют почти на всеки ъгъл. Наредени са на рафтове като саксии наред с банани, мандарини, вода и други подобни.
Та бензиностанцията я намерих доста лесно, напълних резервоара за 25 хил рупии, което са около 1,6 евро и налях близо 6 литра бензин. След което се изгубих разбира се. Докато се лутам в търсене, на един десен  завой се нахендрих на около 40 годишен пульо в униформа. Зад тъмните си очила се опитваше да изглежда строг и с ръце ми махаше от отсещния ъгъл. Даваше ми сигнал да отида при него.Аз също из зад тъмни очила (каската ми бе без протектор и очилата пазеха очите ми от насекомите) се двуомях дали да спра или да се направя на неразбрал. Бавно минах  край полицаят, но чичкото нададе голям вой като видя че възнамерявам да го подмина. Реших че е по-разумно да спра, макар и на няколо метра след него, вместо  да се забърквам в по-големи каши. Все така строг, чичкото дойде при мен, показа ми къде да си паркирам моторетката и ме покани в малка будка с черни стъкла, 2 на 2 метра. Вътре на стол зад вратата, като наказан в ъгъла стоеше подчинения му, също с тъмни очила.
-          Спрях те защото караш много несигурно, видяхме те в двете посоки на улицата. (използваше ръцете си, за да си подкрепя лошия английски)Надали можеше да ме види да приближавам от другата страна на улицата където го видях да стои. От там можеше да ме види едва като се наредя за десен завой. – Интернешънъл драйв лайценз, моля!
Подадох му шофьорската си книжка. Той я погледна за секунда в ръцете си и панаира се започна. – Това не е международна книжка, може да важи в европейския съюз но не е международна.
 -Абе как да не е, аз с тая книжка съм карал не само в Европа и никога не съм имал  проблеми  - и аз почнах глупости да говоря, но все пак трябваше да опитам нещо.
       Книжката ми бе валидна само за европейски съюз.  И двамата го знаехме.
       - Не, не и не..това не е интернешънъл. Ще ти задържа книжката и на 20-и някой си ще се                 явиш в Денпасар, на еди кой си адрес, където след като платиш глобата ще си я получиш      обратно. – Видях го как разглежда розовата пластмаса от двете страни в подробности. Международна или не, повече ме тревожеше факта, че нямам необходимата категория, за да карам 125 кубика скутер, за което в нормална държава ще си изпрося голяма глоба. Използвах момента да изкарм жалката принт версия формат А4 „карта“ на Чангу.
- Как ще се явя в Денпасар, аз даже незнам къде се намирам. Изгубих се, не мога да се върна в квартирата, ти искаш да ми вземеш шофьорската книжка и да вървя пеша. Какво ще правя с тоя мотор. Ей тук трябва да отида (посочих квартирата си на картата). Опитваах се да отбия разговора, да намеря съчувствие, а и евентуално да ми покажат пътя. И двамата се загледаха на картата за около четвърт минута, но дъртия се усети, избута картата пред младия, изгрухтя нещо на индонезийски и отново се зае с мен. Ще ми вземе книжката, та ще я вземе. Друго не знаеше. Не бях убеден в пълномощията му за това, никак дори, а и нова ще ми излезе 50 евро, като обявя старата за загубена...много държеше да ме прати в Денпасар за да си платя глобата. Реших да карам направо и изскимтях: - не мога ли да платя тук на място глобата, вместо да ходя до Денпасар? (точно тук почнахме да говорим на един език)
ОК, по принцип било 1 милион, но ако платя на място е 250 хиляди рупии... Младия размаха някакъв ламиниран лист пред мене. Всичко бе на индонезийски, само разни цифри можех да разчитам...
Изкарах 250 000 от портмонето и това ми бяха всичките пари – бях ги взел с намерението да си купя някоя тениска и джинси. Показах му празното портмоне (бяха останали 2000)
- Виж, всичко ми взе!
Свинята сумтеше доволен, като бай Ганьо след пълна паница боб с наденица и буркан люти чушки до нея. Подаде си ръката да се здрависва. Аз я поех не особено охотно, а тоя си извъртя лакътя напред, ръката му отиде нагоре заедно с моята и с кръстосани палци, като на братлета от една и съща банда. Само дето не изръси wat’s up bro. Пусна ме, протегна се над масата и грабна кутия цигари. Изкара една за себе си, просна кутията пред мен и ме покани да си взема. Отказах. Само студена бира липсваше за пълна идилия. 250 хиляди рупии са около 16 евро и половина. Разтопиха  му сърцето и ни направиха много близки...
След малката ни бизнес  транзакция младият започна да ми обяснява как да се добера обратно. Английският му бе по-зле от колегата. Кръстоса си ръцете, за да ми обясни кръстовище...
Излязох псувайки наум. Копелетата просто ме изнудиха. Четох из нета доста за полицията в Индонезия. Не им е нужна сериозна причина да те спрат, ако видят че не си тамошен. По нататък видях 2 пъти белокожи момчета с мотоциклет паркиран до полицай да се обясняват...250 хиляди за да се реши проблема.
За храната...за любители на здравословно хранене ще се намери макдоналдс, бъргъркинг и всички останали. Италиански пицарии, холандска пекарна инглиш брекфаст, австралийски опосум печен на слънце увит в бананови листа. Буквално има всичко. Пробвах пица направена от индонезийци. Облизах си пръстите. Предполагам с нарастването на туризма, и огромното количество йога ентусиасти, дзен,  ин и ян, кришна, хипария и хармония и не на последно място дай да не ядем ближния, всеки пети ресторант е вегански и предлага органична храна. Имах късмета да прекарам цял един ден с 4 йогини и всичко до което се доближих бе органичнеско и расло от земята. До вечерта можех да захапя някого.  В един от веганските ресторанти в които ме заведоха ми сервираха паста, която се наричаше  „няма да повярваш, че не е Болонезе“  и я сервираха с кашкавал. Аз съм дилетант в сферата, и ми е доста неясно в кой вегански свят кашкавала не идва от животни. И пастата не приличаше особено на болонезе по вкус. Но трябва да призная, че бе вкусна...ресторанта бе в Убуд и се наричаше....слон, белия слон, умния слон...нещо слонско бе.
Също не разбрах кое му е органическото на плодовете и зеленчуците в тези „органически“ ресторантчета... всички ресторантьори купуваха от пазара  от едни и същи производители.
Локалната кухня не е за подценяване. Ориз със самба, ориз със зеленчуци, ориз с пиле, ориз с картофи и с каквото се сетиш. Бял, жълт, червен и всички цветове на дъгата. Наси, бами, роти...На мен лично ми допаднаха повечето неща. Стига да не прекаляват с лютото. Но масово кухнята им е пълна с лютиви подправки. Пълно е с warung-и което е малко ресторантче, където зад стъклена витрина са наредени най различни изкушения. Пълнят ти чинията с каквото поискаш. Червените пиперки са задължително навсякъде. Аз ги заделях старателно, инак и 2 бири не могат да загасят пожара. Свинско е трудно да се намери. Но не е невъзможно. Пилешкото е най-разпространено. Риба има навсякъде, телешко не до там. Обяд във варунг максимум 25 000. И това е наистина максимум. Ако не ядях месо може да излезе и 10 000.
И всичко е изпържено. Бали не е място за хора със слаби стомаси. А и хигиената е под всякаква критика. Зад витрините във варунга често летят мухи, оси или 300 мравки изнасят салатата. Никой не го сърби да ги изгони от там. В едно ресторантче си поръчах wrap с пилешко и салата. Бях го изял до половината и го оставих в чинията докато дъвча. Едно малко червейче се изтърколи и почна да пълзи в чинията. Добре че не съм гнуслив. Започнах да се смея като го видях. Довърших си обяда без никакви угризения. Означаваше че не са умили салатата. Предполагам. Аз лично преди да тръгнем си сложих ваксина против хепатит А, но въпреки това бях внимателен със салатите и плодове първите няколко дни. После спрях да го мисля.
Хареса ми индонезийската кухня, основно това набивах. Бира Бинтанг – балинезийската марка не е никак зле. Около 20-25 хиляди рупии. Малко скъпа ми се видя. За Индонезия.
Смутита и пресно изцедени сокове или кокосов орех са много разпространени. Качество зависи от заведението. От вода с малко банан до богат на вкусове бананов шейк. Не разбрах как могат да ти предложат пресен сок от ягоди, като ягоди на Бали не се отглеждат...




Местните жители са...тук се замислям. Изглеждат безгрижни. Вървиш по улицата, разминаваш се с някой и го поглеждаш в очите. Ще се усмихне до ушите. Това ме очарова. Всеки един, независимост от възраст, пол или социален статус ще ти обели зъбите си в широка усмивка. Ако е необходимо ще ти помогнат и няма да очакват нищо в отплата. Преди да се появят всички тия туристи са се прехранвали от ориз и риба. Индонезия е най-големият износител на ориз. Или поне е била допреди 20ина години. И това може да се види. Jatiwulwhit е най-известното оризище на Бали. Всичко е много по различно в днешни дни. Предполагам. Капитализма е захапал острова и не иска да пусне. Бедните рибари са се превърнали в рентиери, търговците все още търгуват, но в частните магазинчета се чувстваш като кеш провайдер. Цената за туристи е различна от цената за местни. Обичат да се пазарят, винаги първоналчалната цена е по висока от крайното очакване. Но за цена на тениска от 200 хил да се смъкне до 20хиляди на нощния пазар...мисля че алчността се е промъкнала в съзнанието на търгашите. Дори за стоки със стикер не се свенят да поискат повече.
В Убуд много се ядосах на една бабичка. Влязох да си купя сладолед в едно магазинче. Бяха ми останали малко дребни пари в джоба и имах бюджет.  Разгледах цените и с приятелката ми си избрахме сладолед за 7200 рупии. Аз имах около 8500. Отидох да платя и лелката ми поиска 8 хил. Ядосах се. Не се свеня за 800 рупии, което буквално са 5 цента. Ядоса ме факта, че се опитват...ако мине номера. Казах и на продавачката, че струва  по-малко. Тя пак – 8 000. Показах и етикетие. Отговора бе – е плати колкот искаш ...
Почти всеки ден  - в ресторанти или магазини се опитваха да ми върнат  пари ресто по-малко. Първите два пъти наистина си мислех, че всеки греши. Но след като се превърна в практика, започнах внимателно да проверявам колко точно ми връщат обратно.
Но разбира се не мога да сложа всички под един знаменател. В една от квартирите  - бях в къщата на един от местните. Имаше 2 самостоятелни стаички и ги даваше под наем. Фен на Ливърпул. Взе ни 150хил на вечер. Останахме 12 дни при него. Няколко пъти предложих да му платя – не, не
, ще ми платиш накрая. Имах нещастието да се контузя много лошо, за което ще разкажа по-нататък. Налагаше ми се да ходя до болницата през няколко дни. Деди – така му бе името – ме закара и върна до болницата, без да очаква нищо в замяна. Постоянно ми предлагаше да ме закара насам или натам. Щом ме види да излизам сам с патериците, веднага – искаш ли да те закарам до някъде? Бе ми неудобно да го занимавам със себе си. Оставих му екстра парички за услугите...така или иначе щях да платя на някой такси.
Обстоятелствата ми наложиха да остана през цялото време на остров Бали. Много се надявам след 1-2 години да мога да си позволя отново да се засиля на там. Но този път през Бали ще мина само за няколко дни. Ломбок, Суматра, Комодо, Сума, Менавис  и др. са  острови много по малко туристически развити от Бали...

Лично съветвам за внимателно подбиране на датите за пътуване до там. Сигурен съм, че пътуване из тези места през дъждовния сезон би било вълнуващо и пълно с изненади, но мисля че остров Бали изглежда по-добре без чадър и дъждобран.

Какво да се прави на остров Бали...джунгли, водопади, вулкани, индийски океан, коралови рифове, йога, езера....това са няколко думички, които могат да насочат всеки към някое приключение. Аз лично се отдадох на сърфинг. Но това ще е друг разказ...