Един ден отивах към Янко, за да взема неговия ван за работа. Малко преди да пристигна у тях телефона ми иззвъня. Бе Янко.
- Ало... – аз не съм много словоотхотлив.
- Хей, Марто на пътя ли си вече?
- Да – отговорих – тъкмо хванах отбивката за Рискетес (това едно малко поселище с 20ина къщи в стил махореро, изградени от тъмните камъни на Фуертевентура, а отвън не са измазани. Електрокомпанията не бе стигнала с кабелите си до там, затова всяка къща има собствени соларни панели или електро-генератори задвижвани от вятъра) Почти всяка къща има басейн, голям двор и в най-общи линии там живеят хора с достатъчно пари да не се стресират за финансови проблеми в живота си..къщата на Янко е всъщност на баща му, който пък живее във Франция и идва тук 2 пъти в годината за по няколко седмици. Рискетес се намира в подножието на един от вулканите преди Вилаверде с отлича гледка към Атлантическия океан. Закътан е от ветровете и се стига по черен, прахолясал път...Над Рискетес се намира малка ферма за кози. Предполагам е доста ветровито там, тъй като е открита на върх на хълма...никога не се бях качвал до там.
- Можеш ли да се качиш към фермата и да ме вземеш. Аз слизам пеш надолу. – вана ми бе необходим скоро, нямах много време да се разкатаваам, но нямах и голям избор.
- На къде точно да карам? Аз свих наляво към Рискетес преди около 1 км.
- Малко преди отбивката вдясно,където свиваш обикновенно има друга отбивка с черенн път също надясно. Това е отбивката за фермата.
- Да, виждал съм този път. Всеки момент ще съм там – докато говорех с него наближих и свих надясно – тръгвам нагоре, ти къде си точно.
- Карай по пътя, след като достигнеш У образно кръстовище, хвани ляво и ще ме видиш.
- Аз вече съм пред У-то, ето завивам – след още няколко метра го видях да крачи надолу. Затворих телефона и намалих. Янко държеше в две ръце картонена кутия. Като от обувки. Спрях до него, той отвори вратата и се качи.
- Какво е това – го попитах, гледайки в кутията. Бе кутия от Зара...обувки или някоя дреха...
- Подарък за Джоел – отговори и я отвори. Вътре върху няколко снопа изсъхнала трева лежаха 6 малки катерици. Бебета. Задържа капак за 2-3 секунди и отново ги покри.
- Хааа...къде ги намери тези!!!
- Бяха зад фермата, майка им е била изядена от някоя котка или куче...
Не разпитах много повече, подкарах към тях, защото нямах много време. Янко е дребно човече на около 35, идва от Ница, но живее на острова от 8-9 години. Винаги има какво да каже или добави, няма никаква представа за време, и това сякаш му помага винаги да закъснява. Трудно е да не го хареса човек. Трудно е и да млъкне. Понякога да се изрази му отнема доста време...тръгва от Варна за Русе и минава през Сливен и Велико търново. Доста е педантичен...направо невъзможно прецизен - когато за пръв път карах до тях, ми направви чертеж и ми каза – „ караш по този път 3800 метра, докато стигнеш палмовото дърво...” така и не измерих дали са 3800 метра, но повечето хора ще кажат около 3-4 километра....!
Разменихме няколко приказки, попитах го какво ще прави с тези катерици докато разменяхме коли и т.н. и отпраших. След работа минах да подменя вана отново и Янко ми каза, че се дава на катериците мляо всеки 3 часа...а аз се прибрах и разказах на Елена за тия ктеричоци...и тая взе да прави физиономи...На друггия ден Янко вече ми се оплакваше от катериците. Опитал да ги остави при друга фамилия катерици, близо до Ел Котильо, но някаква женска ги нападнала. Отишъл при ветеринаря с надеждата той да вземе нещата в свои ръце, но ветеринаря му дал 2 спринцовки да им дава мляко от тях и го отпратил...знаех, че Елена първо ще и увисне челото, а след това ще пощурее от радост, ако и връча шест малки бебета катеричоци...Казах му на Янко и когато на следващия ден отидох след работа да подменим колите, ме покани в патиото на къщата:
- Говорих с Лусия (жена му) и ще ви дадем катериците да ги гледате. В момента ги храня, ела да видиш как.
На масата лежаха 2 кутии, чаша с мляко и една спринцовка. Той напълни спринцовката и отвори едната кутия, където лежаха 4 катерици, взе една внимателно, подхващайки я от към гърба, сложи я в дланта си и напъха спринцовката пред носа и. Катерицата я захапа и постави малките си лапички около кръглия цилиндър. Янко започна да натиса леко буталото...отне му няколко миннути да натисне буталото до края, след което отвори другата кутия и постави катерицата вътре, където лежаха другите две. Очите им вече бяха отворени. Но не съм убден че виждаха добре. Влезе в къщата, върна се с още една спринцовка и ми я подаде. Напълних я с мляко и отворих кутията. Много внимателно сложих ръката си над една катеричка и я обгрънах. Ст рахувах се да не нараня животното, но Янко ме окуражи. Поставих я на дланта си. Катерицата бе топла и мека на допир. Навирих върха на спринцовката пред носа и животинчето, като подуши млякот веднага я налапа, поставяйки крачетата си върху спринцовкатта. Аз започнах внимателно да натискам буталото. Няколко капки мляко се изтъколиха на дланта ми. Сигурен съм че сърцето ми заби по-бързо в онзи момент когато изкарах гризача от картонената кутия за пръв път. Нахранихме ги, Янко ми даде няколко съвета за това как да ги храним и се запътих към дома. Карах внимателно, за да не ги стряскам животните. През цялото време си мислех как ще ги гледаме, какво ще обяснявам на Тито (хазяина) ако разбере, ами гостите...
Когато се прибрах Елена работеше на масата във всекидневната. Видя ме със същата онази картонеа кутия от Зара и вече знаеше каквво има вътре. Отворихме капака а те спяха. Погледаме ги известно време, след това затворихме, увихме едно одеал около кутията, да им е топло, внимателно оставихме дупките за въздух открити и ги оставихме да си почиват. До следващото хранене след няколко часа.
От този ден на сетне живота ми през следващите седмици се промени драстично. Направихме проучвания в интернет какво точно имаме, как да се грижим, какво да им даваме...и двамата с Елена прекарахме часове в търсене на информация какво им е нужно на тия катеричоци, за да отраснат здрави и жизнени.
Картонената кутия изглеждаше да е малка, за да растат в нея, имах една пластмасова щайга с плътни стени и капак с дупка. Вътре държаме разни документи и електроника, когато пътуваме. Изпразних я, събрах изсъхнала трева, няколко вулканични камъка и им направихме уютна къщурка. Наоми (наш приятел) след като ги видя за пръв път ни даде една от онези водни възглавнички, които като ги напълниш с топла вода, задържат топлината за известно време. Сложихме я и нея вътре в щайгата. Всяка сутрин се събуждах с час по-рано от колкото бих се събудил нормално, за да имам време да им дам по една спринцовка топло мляко. По-късно увеличихме дозата...Купихме им козе мляко, също пълномаслено...смесвахме ги преди да го стоплим в малка тенджерка. Някой от тях изсмукваха спринцовката на екс, на по-дребните им отнемаше по 5-6 минути да изпият 1 милилитър прясно мляко. Винаги когато надушат млякото и всички се надигат и се бутат към спринцовката...но с една спринцовка хранехме по едно животинче. Другите си чакат реда. В шепата ми се побираха и шестте...Когаото им давахме мляко слагаха предните си крачета около цилиндричната спринцовка и бутаха с тях. Предполагам инстинкта им казваше, че така се бозае от цицката на майка им. Аз и Елена бяхме майка им...
А като ги пуснем на земята, започват да душат и търсят още мляко. Веднъж едното го оставихме да щъка, докато храним две – аз и елена, всеки с по еднна спринцовка. Малкото надуши чашата с мляко, която бе на земята между нас и започна да се върти около нея. Всичко се случи много бързо, но това ми ти катериче се покатери по ръба на чашата и цопна в топлото мляко. Елена веднага го изкара от там, цялото бе в мляко, а мустаците му се бяха слепнали в един дълъг бял мустак, увиснал надолу о ттежестта на млекото...точно като на китайски търговец от средновековието. Хилихме се всеки по 15 минути минимум. Елена отидо да го умие на мивката, защото приличаше на бяла мишка. С виснали мустаци.
Растяха доста бързо. От малки космати кълбета се превръщаха в земни катерици. Позагладиха козината, когато ги пускахме да шетат из стаята или на терасата мудните им и клатушещи се тела се превръщаха в супер бързи катеричоци, които бе все по-трудно да уловим.
Сергей намери до кофите за смет стара клетка за птици. Дървена рамка с мрежести стени. Липсваше и покрива. Докарах я удома, изкарах я на терасата и внимателно я изчистих от остатъчната перушина и курешки от предишните наематели. Едната стена бе разкъсана и я заместих с парче пресовано дърво, а покрива, който липсваше изцяло покрих също с пресовано дърво. Но го разделих на две като всяка половина имаше дупка, към едната поставих нещо като стълбичка към долното ниво, а другата свързах с едно картонено руло (бе останало от фибростъклото, което бе навито на него) Нещо като пързалка, да си играят. И тъй като покрива на клетката зееше с две дупки, го покрих с две пластмасови щайги от плодове обърнати наопаки. А в двете щайги пък изрязох две кръгли дупки и ги свързах с друго парче от картоненото руло. Получи се приятна къщичка на 2 нива, с достатъчно пространство за толкова малки същества. А и атракции за игра...
Пластмасовите щайги бяха по ниски в едната си горна част и зееха по два процепа на всяка, откъдето малките бандити могат да се измъкнат. Два процепа покрих с парче дърво. Другите два облепих с дебело тиксо. Но не сложих нищо от страната на лепилото. Елена ги пуснала в клетката докато ме няма, да види как ще се чувстат вътре. Две от тях залепнали на тиксото и заквичали ужасно...Било голяма драма, а козината им стоя залепена по тиксото до последния момент...
Започнаха да ядат по малко банани, авокадо, краставица, ябълка. Но все още имаха трудности да ядат ядки. Пробвахме ги със сурови слънчогледови семки, но не можеха да ги обелят.
Елена отиде до Холалндия да се види с родителите си за 10 дни и аз останах сам с малките. Храних ги с мляко няколко пъти дневно и все още ги държах в кутията в стаята, бяха все още малки за да спят навън. Една вечер лежах на дивана блеех пред компютъра, когато с периферното си зрение забелязах как една сянка прекосява стаята. Капака на кутията бе свален, тъй като не можеха да скочат до ръба. Поне до тази вечер. Едното скочило и излязло. Хванах го и го сложих обратно. Не поставих капака веднага, но се отдалечих и загледах дали ще излезе отново. След 10ина минути се бе покекрило на ръба на кутията и с предните си лапички се бе подпряло на стената. Търсеше алтернатива да слезе надолу. От този момент настетне капака бе винаги поставен. Въздуха не бе проблем, тъй като имаше дупка отгоре.
Елена се върна, а те бяха доста пораснали. Дори започнаха да зобат по малко семки. Купих им храна за хамстери, също и фъстъци (които се оказаха неподходящи за тях и ги оставих настрана) Спряхме млякото постепенно...плодове и ядки бе основната им диета. Опитвахме се да ги пускаме на терасата, колкото се може за по-дълго. Дори ако излизахме и нямаше никой у дома, ги оставяхме навън да щъкат. Тераста има 3 метра високи стени, така че никакъв проблем. Имахме едно алое вера в саксия. Отне им няколко дни да го упостошат изцяло. Дори изровиха корените на растението. Явно им хареса много. Заченаха и един кактус, но май не бе каквото очакваха и го оставиха на мира. Скоро започнахме да ги оставяме да спят в клетката на терасата. Бебетата порастнаха в деца, отиваха към тийнейджъри. Сутрин ги пускахме вън от клетката, вечер ги вкарвахме да спят вътре. Бе постлано с мека трева и няколко парцала. Опитвах се да я чистя веднъж на 1-2 седмици.
По-едрите достигнаха над 100 грама, а две от малките все още тежаха около 50 грама. Позвах везната, с която меря смолата като правя дъски. Мислехме че времето да ги пуснем наближава, но малко се притеснявахме за двете по-дребни. Решихме да ги задържим докато и малките наедреят достатъчно. За сравнение в природата, възрастните екземпляри от този вид достигат до 300 грама.
Един ден се заех да почистя клетката. Винаги махах старта трева и изчиставх акотата им, миех всичко с вода, сушах я и постилах нова трева, да им е приятно. Надявам се, че го оценяваха. Та изхвърлих всичко, изчистих клетката и се захванах да измета докато изсъхне. За момент подпрях метлата (от тия с алуминиевите дръжки) на масичката, но не я сложих правилно, а масичката бе кръгла и дръжката на метлата се изпързаля по ръба на масата и падна на земята. Аз в същото време съм с гръб и правя нещо по клетката. При падането си дръжката на метлата цапна едно от по слабите катеричета. Когато се обърнах да видя какво издрънча (защото се чу самое едно „чат” при падането) малкото се гърчеше с изплезен език и свити крайници. Уплаших се страшно много. Веднага го грабнах в двете си ръце, затичах се на вътре и закрещях името на Елена. Тя го погледна, не знам вече какво каза, взе го в ръце, излезе на терасатта и седна.. Само го държеше в ръцете си. То много не можехме да му помогнем в този момент. След половин час го постави до саксията в която бе алое-верата, то се изправи, направи няколко крачки и отново изпадна в гърч. Сложихме го в клетката и го затворихме само вътре, за да не го безпокоят другите. То заби глава между краката и се клатеше като дете с алтруизъм. Умувахме дали си струва да го водим до ветеринар или не. Елена бе сигурна че няма да изкара дълго така, аз пък все си мислех, че ще се оправи. Не искаше да яде, дори мляко отказа. Същата вечер постлах отново пластмасовата кутия с трева (която вече бях изчистил, защото вече спяха само навън, в голямата клетка) напълних възглавничката с топла вода и го оставих вътре. Дадох му малко салата и банан. Взе, има-няма няколко хапки, но поне не бе без нищо. На другия ден изглеждаше по-добре. Яде малко мляко, опита да яде семки, но не успяваше да ги обели. Все още изглеждаше алтруист. Но бе явно по-живо, ходеше насам натам (макар и несигурно) На по-следващия ден имаше апетит, скочи до ръба на кутията...възстановяваше се. На това между другото му викахме Отрязана опашка. Бях резнал в началото на 3 от тях опашките по различен начин, за да ги различаваме. Това бе първото и затова бе придобило името. Други две бяха Чъби и Порки...след още един ден изглеждаже напълно нормално и го пуснахме при другите.
Най-покъртителната история се случи малко след като дръжката на метлата цапардоса отрязна опашка по главата. Елена до толкова се бе шашнала от случката. Беше на терасата сама, когато я чух да ми крещи името. Дотичах а тя държеше в шепите си другото по-дребно катериче. Изглеждаше много мъртво, а от носа му се бе стекла кръв, която бе оставила няколко петна по дланите на Елена. Тя ме гледаше с влажни очи и каза: „мисля че е мъртво” Всех го и и казах че е мъртво...била навън, искала да влезе, но като затваряла вратата (плъзгаща) това се шмугнало да влиза. Главичката му била като буфер между вратата и стената. Чула как нещо „изхрущяло”. Какво можех да и кажа. 2 часа по-рано аз за малко не убих с метлата едно (още незнаехме дали ще изкара до другия ден) а тя току що бе умъртвила по невнимание друго. Сложих го в торбата с мръсната трева , хванах я за ръката и и казох че отиваме да го погребем. Тя се отскубна, върна се до другата тераса и се появи на вратата с един камъм. По рано бе в куттията им, слагахме им понякога хранта на този камък...един вид си бе техен.
Отидохме до плажа на Бристол, на някоко стотин меттра от нашият апартамент. Коленичих до един малък храст и с голи ръце изрових малка дупка. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми. Опитвах да се сдържам. Знаех, че Елена се чувства дори по-зле...Сложих камъка в дупката, постлах малко от старата трева и положих малкото отгоре. Не бе минал повече от половин час от случката, животинчето все още бе топло. Елена с пресипнал гласе ме попита дали съм сигурен, че е мъртво. В този момент не можах да се спра. Сълзите ми се изляхо като река, разбила бент....сигурен съм, да...Зарових го колкото се може по-бързо, за да съкратя момента.. Плаках през цялото време. Болеше ме много. Когато затрупах дупката, събрах няколко камъка и ги положих над гробчето. Останахме още няколко минути. Прибрахме се в пълно мълчание. Опитвах се да не и напомням случката....
След тези неприятни перипетии бе повече от ясно, че е време да ги пуснем. Елена не посмя да ходи на терасата два дни. Решихме да им дадем още седмица (най-вече докато отрязаната опашка се възстанови). Големите бяха по 150 грама, Отрязана опашка бе 82. След ядене...
Няколко дни обикаляхме насам и натам по забутаните места да им търсим нов дом. Между Вилаверде и Янковата къща, зад една ферма и един хълм намерихме подходящ терен, с много пещерички, дупки и камънаци, където могад да се крият. Мернах още няколко катерици, явно имаше и какво де се яде наоколо, а и щяха да си имат другарчета. Заплюхме им мястото. След около седмица бе големия ден. Прехвърлих ги в пластмасовата кутия, затворих капака и с Елена грабнахме заедно голямата клетка и я натоварихме в микробуса. Качихме се обратно горе, взехме малко лакомства (храна за хамстери, семки и банан), аз помъкнах кутията и се метнахме на микробуса.
Обадих се на Янко, че тръгваме (той искаше да дойде също) и се уговорихме да ни чака на отбивката към Рискетес. След 10ина минути се изкачихме по баира, свих наляво и видях колата на Янко да ни чака. Разменихме няколко думи и потеглихме заедно. Аз отпред, той ни следваше. Хванах черния път за козята ферма, подминахме я, заобиколих вулкана и като наближихме мястото отбих до черния път и паркирах. Изкочих от буса, и минах отстрани да взема кутията от Елена (тя я държеше отпред при нас). Тръгнахме и след 10ина минути през камънаци, прах, агаве и пак камънаци стигнахме до местенцето. Поставих кутията на земята, погледнах към Елена и я попитах:
- Да отварям ли капака?
- Да, можеш да го отвориш.
Това и направих. Малките се оглеждаха стреснато първоначално, но след няма и 2 минути първото се изстреля. Задържа се на ръба на кутията за няколко секунди, след което скочи на земята, огледа се и започва да пристъпва внимателно. Имаше един по-голям камък, проточи опашката си в проучвателна поза (права, щръкнала и настрани) и започна да пристъпва към камъка стъпка по стъпка и по диагонал. Подуши го, след което се покатери отгоре. Последва го още една катерица. И още една. Изкочиха навън и започнаха да щъкат насам и натам, да разучават новия свят. Две се задържаха в кутията по-дълго. Понечих да ги изкарам, но Елена ме помоли да не ги пипам. След 5-6 минути всичките бяха на вън. Вряха се по дупки, катереха се по камъни, над пещеричката, вътре в нея...Отрязана опашка видя едно растение , надигна се на задните си крачка и започна да го души внимателно. Всичко им бе ново. Но бяха у дома си. Внимавахме много къде стъпваме, за да не се навре някой от тях между краката ни. Бяха дотолкова свикнали да са сред хора, че спокойно идваха и се катереха по нас. След като Елена изщраха 20ина снимки, изсипах половината храна за хамстери, малко от семките. Банана го задържах. Това щеше да ги държи заети за известно време. Аз грабнах празната кутия, Янко и Елена тръгнаха пред мен. Отдалечаввахме се, а аз постоянно хвърлях погледи назад. Те също. Бяхме на 15инма метра, едното катериче се покатери на една скала над пещерата, застана на заднитте си лапи и се загледа подире ни. Като сурикат...След още 20ина метра завихме по една козя пътека и вече не ги виждахме.
Почувсвах се облекчен. И тъжен. Цялата история бе към края си, а тия малките ще ми липсват. Пиша тази история месец след като ги пуснахме. Няколкото седмици които прекараха с нас у дома ще бъдат запомнени. Усмихвам се докато изписвам редовете. През следващите дни ходих всеки ден да оставям по малко храна, изглежда свикваха с новата обстановка, изглеждаха здрави. След около две седмици изчезнаха. Минах още 2 пъти, но нямаше никого...бяха си тръгнали. На няколкостотин метра от пещерата живееше друго семейство катерици. Обитаваха един каменен зид и образувание от камъни. От време на време оставях на зида малко морков или банан и за тяхг...Имаше малки на възрастта на нашите. В един момент реших, че и нашите малки са се присъединили. Незнам...вярвам че са някъде и са добре.
