Един ден отивах към Янко, за да взема неговия ван за работа. Малко преди да пристигна у тях телефона ми иззвъня. Бе Янко.
- Ало... – аз не съм много словоотхотлив.
- Хей, Марто на пътя ли си вече?
- Да – отговорих – тъкмо хванах отбивката за Рискетес (това едно малко поселище с 20ина къщи в стил махореро, изградени от тъмните камъни на Фуертевентура, а отвън не са измазани. Електрокомпанията не бе стигнала с кабелите си до там, затова всяка къща има собствени соларни панели или електро-генератори задвижвани от вятъра) Почти всяка къща има басейн, голям двор и в най-общи линии там живеят хора с достатъчно пари да не се стресират за финансови проблеми в живота си..къщата на Янко е всъщност на баща му, който пък живее във Франция и идва тук 2 пъти в годината за по няколко седмици. Рискетес се намира в подножието на един от вулканите преди Вилаверде с отлича гледка към Атлантическия океан. Закътан е от ветровете и се стига по черен, прахолясал път...Над Рискетес се намира малка ферма за кози. Предполагам е доста ветровито там, тъй като е открита на върх на хълма...никога не се бях качвал до там.
- Можеш ли да се качиш към фермата и да ме вземеш. Аз слизам пеш надолу. – вана ми бе необходим скоро, нямах много време да се разкатаваам, но нямах и голям избор.
- На къде точно да карам? Аз свих наляво към Рискетес преди около 1 км.
- Малко преди отбивката вдясно,където свиваш обикновенно има друга отбивка с черенн път също надясно. Това е отбивката за фермата.
- Да, виждал съм този път. Всеки момент ще съм там – докато говорех с него наближих и свих надясно – тръгвам нагоре, ти къде си точно.
- Карай по пътя, след като достигнеш У образно кръстовище, хвани ляво и ще ме видиш.
- Аз вече съм пред У-то, ето завивам – след още няколко метра го видях да крачи надолу. Затворих телефона и намалих. Янко държеше в две ръце картонена кутия. Като от обувки. Спрях до него, той отвори вратата и се качи.
- Какво е това – го попитах, гледайки в кутията. Бе кутия от Зара...обувки или някоя дреха...
- Подарък за Джоел – отговори и я отвори. Вътре върху няколко снопа изсъхнала трева лежаха 6 малки катерици. Бебета. Задържа капак за 2-3 секунди и отново ги покри.
- Хааа...къде ги намери тези!!!
- Бяха зад фермата, майка им е била изядена от някоя котка или куче...
Не разпитах много повече, подкарах към тях, защото нямах много време. Янко е дребно човече на около 35, идва от Ница, но живее на острова от 8-9 години. Винаги има какво да каже или добави, няма никаква представа за време, и това сякаш му помага винаги да закъснява. Трудно е да не го хареса човек. Трудно е и да млъкне. Понякога да се изрази му отнема доста време...тръгва от Варна за Русе и минава през Сливен и Велико търново. Доста е педантичен...направо невъзможно прецизен - когато за пръв път карах до тях, ми направви чертеж и ми каза – „ караш по този път 3800 метра, докато стигнеш палмовото дърво...” така и не измерих дали са 3800 метра, но повечето хора ще кажат около 3-4 километра....!
Разменихме няколко приказки, попитах го какво ще прави с тези катерици докато разменяхме коли и т.н. и отпраших. След работа минах да подменя вана отново и Янко ми каза, че се дава на катериците мляо всеки 3 часа...а аз се прибрах и разказах на Елена за тия ктеричоци...и тая взе да прави физиономи...На друггия ден Янко вече ми се оплакваше от катериците. Опитал да ги остави при друга фамилия катерици, близо до Ел Котильо, но някаква женска ги нападнала. Отишъл при ветеринаря с надеждата той да вземе нещата в свои ръце, но ветеринаря му дал 2 спринцовки да им дава мляко от тях и го отпратил...знаех, че Елена първо ще и увисне челото, а след това ще пощурее от радост, ако и връча шест малки бебета катеричоци...Казах му на Янко и когато на следващия ден отидох след работа да подменим колите, ме покани в патиото на къщата:
- Говорих с Лусия (жена му) и ще ви дадем катериците да ги гледате. В момента ги храня, ела да видиш как.
На масата лежаха 2 кутии, чаша с мляко и една спринцовка. Той напълни спринцовката и отвори едната кутия, където лежаха 4 катерици, взе една внимателно, подхващайки я от към гърба, сложи я в дланта си и напъха спринцовката пред носа и. Катерицата я захапа и постави малките си лапички около кръглия цилиндър. Янко започна да натиса леко буталото...отне му няколко миннути да натисне буталото до края, след което отвори другата кутия и постави катерицата вътре, където лежаха другите две. Очите им вече бяха отворени. Но не съм убден че виждаха добре. Влезе в къщата, върна се с още една спринцовка и ми я подаде. Напълних я с мляко и отворих кутията. Много внимателно сложих ръката си над една катеричка и я обгрънах. Ст рахувах се да не нараня животното, но Янко ме окуражи. Поставих я на дланта си. Катерицата бе топла и мека на допир. Навирих върха на спринцовката пред носа и животинчето, като подуши млякот веднага я налапа, поставяйки крачетата си върху спринцовкатта. Аз започнах внимателно да натискам буталото. Няколко капки мляко се изтъколиха на дланта ми. Сигурен съм че сърцето ми заби по-бързо в онзи момент когато изкарах гризача от картонената кутия за пръв път. Нахранихме ги, Янко ми даде няколко съвета за това как да ги храним и се запътих към дома. Карах внимателно, за да не ги стряскам животните. През цялото време си мислех как ще ги гледаме, какво ще обяснявам на Тито (хазяина) ако разбере, ами гостите...
Когато се прибрах Елена работеше на масата във всекидневната. Видя ме със същата онази картонеа кутия от Зара и вече знаеше каквво има вътре. Отворихме капака а те спяха. Погледаме ги известно време, след това затворихме, увихме едно одеал около кутията, да им е топло, внимателно оставихме дупките за въздух открити и ги оставихме да си почиват. До следващото хранене след няколко часа.
От този ден на сетне живота ми през следващите седмици се промени драстично. Направихме проучвания в интернет какво точно имаме, как да се грижим, какво да им даваме...и двамата с Елена прекарахме часове в търсене на информация какво им е нужно на тия катеричоци, за да отраснат здрави и жизнени.
Картонената кутия изглеждаше да е малка, за да растат в нея, имах една пластмасова щайга с плътни стени и капак с дупка. Вътре държаме разни документи и електроника, когато пътуваме. Изпразних я, събрах изсъхнала трева, няколко вулканични камъка и им направихме уютна къщурка. Наоми (наш приятел) след като ги видя за пръв път ни даде една от онези водни възглавнички, които като ги напълниш с топла вода, задържат топлината за известно време. Сложихме я и нея вътре в щайгата. Всяка сутрин се събуждах с час по-рано от колкото бих се събудил нормално, за да имам време да им дам по една спринцовка топло мляко. По-късно увеличихме дозата...Купихме им козе мляко, също пълномаслено...смесвахме ги преди да го стоплим в малка тенджерка. Някой от тях изсмукваха спринцовката на екс, на по-дребните им отнемаше по 5-6 минути да изпият 1 милилитър прясно мляко. Винаги когато надушат млякото и всички се надигат и се бутат към спринцовката...но с една спринцовка хранехме по едно животинче. Другите си чакат реда. В шепата ми се побираха и шестте...Когаото им давахме мляко слагаха предните си крачета около цилиндричната спринцовка и бутаха с тях. Предполагам инстинкта им казваше, че така се бозае от цицката на майка им. Аз и Елена бяхме майка им...
А като ги пуснем на земята, започват да душат и търсят още мляко. Веднъж едното го оставихме да щъка, докато храним две – аз и елена, всеки с по еднна спринцовка. Малкото надуши чашата с мляко, която бе на земята между нас и започна да се върти около нея. Всичко се случи много бързо, но това ми ти катериче се покатери по ръба на чашата и цопна в топлото мляко. Елена веднага го изкара от там, цялото бе в мляко, а мустаците му се бяха слепнали в един дълъг бял мустак, увиснал надолу о ттежестта на млекото...точно като на китайски търговец от средновековието. Хилихме се всеки по 15 минути минимум. Елена отидо да го умие на мивката, защото приличаше на бяла мишка. С виснали мустаци.
Растяха доста бързо. От малки космати кълбета се превръщаха в земни катерици. Позагладиха козината, когато ги пускахме да шетат из стаята или на терасата мудните им и клатушещи се тела се превръщаха в супер бързи катеричоци, които бе все по-трудно да уловим.
Сергей намери до кофите за смет стара клетка за птици. Дървена рамка с мрежести стени. Липсваше и покрива. Докарах я удома, изкарах я на терасата и внимателно я изчистих от остатъчната перушина и курешки от предишните наематели. Едната стена бе разкъсана и я заместих с парче пресовано дърво, а покрива, който липсваше изцяло покрих също с пресовано дърво. Но го разделих на две като всяка половина имаше дупка, към едната поставих нещо като стълбичка към долното ниво, а другата свързах с едно картонено руло (бе останало от фибростъклото, което бе навито на него) Нещо като пързалка, да си играят. И тъй като покрива на клетката зееше с две дупки, го покрих с две пластмасови щайги от плодове обърнати наопаки. А в двете щайги пък изрязох две кръгли дупки и ги свързах с друго парче от картоненото руло. Получи се приятна къщичка на 2 нива, с достатъчно пространство за толкова малки същества. А и атракции за игра...
Пластмасовите щайги бяха по ниски в едната си горна част и зееха по два процепа на всяка, откъдето малките бандити могат да се измъкнат. Два процепа покрих с парче дърво. Другите два облепих с дебело тиксо. Но не сложих нищо от страната на лепилото. Елена ги пуснала в клетката докато ме няма, да види как ще се чувстат вътре. Две от тях залепнали на тиксото и заквичали ужасно...Било голяма драма, а козината им стоя залепена по тиксото до последния момент...
Започнаха да ядат по малко банани, авокадо, краставица, ябълка. Но все още имаха трудности да ядат ядки. Пробвахме ги със сурови слънчогледови семки, но не можеха да ги обелят.
Елена отиде до Холалндия да се види с родителите си за 10 дни и аз останах сам с малките. Храних ги с мляко няколко пъти дневно и все още ги държах в кутията в стаята, бяха все още малки за да спят навън. Една вечер лежах на дивана блеех пред компютъра, когато с периферното си зрение забелязах как една сянка прекосява стаята. Капака на кутията бе свален, тъй като не можеха да скочат до ръба. Поне до тази вечер. Едното скочило и излязло. Хванах го и го сложих обратно. Не поставих капака веднага, но се отдалечих и загледах дали ще излезе отново. След 10ина минути се бе покекрило на ръба на кутията и с предните си лапички се бе подпряло на стената. Търсеше алтернатива да слезе надолу. От този момент настетне капака бе винаги поставен. Въздуха не бе проблем, тъй като имаше дупка отгоре.
Елена се върна, а те бяха доста пораснали. Дори започнаха да зобат по малко семки. Купих им храна за хамстери, също и фъстъци (които се оказаха неподходящи за тях и ги оставих настрана) Спряхме млякото постепенно...плодове и ядки бе основната им диета. Опитвахме се да ги пускаме на терасата, колкото се може за по-дълго. Дори ако излизахме и нямаше никой у дома, ги оставяхме навън да щъкат. Тераста има 3 метра високи стени, така че никакъв проблем. Имахме едно алое вера в саксия. Отне им няколко дни да го упостошат изцяло. Дори изровиха корените на растението. Явно им хареса много. Заченаха и един кактус, но май не бе каквото очакваха и го оставиха на мира. Скоро започнахме да ги оставяме да спят в клетката на терасата. Бебетата порастнаха в деца, отиваха към тийнейджъри. Сутрин ги пускахме вън от клетката, вечер ги вкарвахме да спят вътре. Бе постлано с мека трева и няколко парцала. Опитвах се да я чистя веднъж на 1-2 седмици.
По-едрите достигнаха над 100 грама, а две от малките все още тежаха около 50 грама. Позвах везната, с която меря смолата като правя дъски. Мислехме че времето да ги пуснем наближава, но малко се притеснявахме за двете по-дребни. Решихме да ги задържим докато и малките наедреят достатъчно. За сравнение в природата, възрастните екземпляри от този вид достигат до 300 грама.
Един ден се заех да почистя клетката. Винаги махах старта трева и изчиставх акотата им, миех всичко с вода, сушах я и постилах нова трева, да им е приятно. Надявам се, че го оценяваха. Та изхвърлих всичко, изчистих клетката и се захванах да измета докато изсъхне. За момент подпрях метлата (от тия с алуминиевите дръжки) на масичката, но не я сложих правилно, а масичката бе кръгла и дръжката на метлата се изпързаля по ръба на масата и падна на земята. Аз в същото време съм с гръб и правя нещо по клетката. При падането си дръжката на метлата цапна едно от по слабите катеричета. Когато се обърнах да видя какво издрънча (защото се чу самое едно „чат” при падането) малкото се гърчеше с изплезен език и свити крайници. Уплаших се страшно много. Веднага го грабнах в двете си ръце, затичах се на вътре и закрещях името на Елена. Тя го погледна, не знам вече какво каза, взе го в ръце, излезе на терасатта и седна.. Само го държеше в ръцете си. То много не можехме да му помогнем в този момент. След половин час го постави до саксията в която бе алое-верата, то се изправи, направи няколко крачки и отново изпадна в гърч. Сложихме го в клетката и го затворихме само вътре, за да не го безпокоят другите. То заби глава между краката и се клатеше като дете с алтруизъм. Умувахме дали си струва да го водим до ветеринар или не. Елена бе сигурна че няма да изкара дълго така, аз пък все си мислех, че ще се оправи. Не искаше да яде, дори мляко отказа. Същата вечер постлах отново пластмасовата кутия с трева (която вече бях изчистил, защото вече спяха само навън, в голямата клетка) напълних възглавничката с топла вода и го оставих вътре. Дадох му малко салата и банан. Взе, има-няма няколко хапки, но поне не бе без нищо. На другия ден изглеждаше по-добре. Яде малко мляко, опита да яде семки, но не успяваше да ги обели. Все още изглеждаше алтруист. Но бе явно по-живо, ходеше насам натам (макар и несигурно) На по-следващия ден имаше апетит, скочи до ръба на кутията...възстановяваше се. На това между другото му викахме Отрязана опашка. Бях резнал в началото на 3 от тях опашките по различен начин, за да ги различаваме. Това бе първото и затова бе придобило името. Други две бяха Чъби и Порки...след още един ден изглеждаже напълно нормално и го пуснахме при другите.
Най-покъртителната история се случи малко след като дръжката на метлата цапардоса отрязна опашка по главата. Елена до толкова се бе шашнала от случката. Беше на терасата сама, когато я чух да ми крещи името. Дотичах а тя държеше в шепите си другото по-дребно катериче. Изглеждаше много мъртво, а от носа му се бе стекла кръв, която бе оставила няколко петна по дланите на Елена. Тя ме гледаше с влажни очи и каза: „мисля че е мъртво” Всех го и и казах че е мъртво...била навън, искала да влезе, но като затваряла вратата (плъзгаща) това се шмугнало да влиза. Главичката му била като буфер между вратата и стената. Чула как нещо „изхрущяло”. Какво можех да и кажа. 2 часа по-рано аз за малко не убих с метлата едно (още незнаехме дали ще изкара до другия ден) а тя току що бе умъртвила по невнимание друго. Сложих го в торбата с мръсната трева , хванах я за ръката и и казох че отиваме да го погребем. Тя се отскубна, върна се до другата тераса и се появи на вратата с един камъм. По рано бе в куттията им, слагахме им понякога хранта на този камък...един вид си бе техен.
Отидохме до плажа на Бристол, на някоко стотин меттра от нашият апартамент. Коленичих до един малък храст и с голи ръце изрових малка дупка. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми. Опитвах да се сдържам. Знаех, че Елена се чувства дори по-зле...Сложих камъка в дупката, постлах малко от старата трева и положих малкото отгоре. Не бе минал повече от половин час от случката, животинчето все още бе топло. Елена с пресипнал гласе ме попита дали съм сигурен, че е мъртво. В този момент не можах да се спра. Сълзите ми се изляхо като река, разбила бент....сигурен съм, да...Зарових го колкото се може по-бързо, за да съкратя момента.. Плаках през цялото време. Болеше ме много. Когато затрупах дупката, събрах няколко камъка и ги положих над гробчето. Останахме още няколко минути. Прибрахме се в пълно мълчание. Опитвах се да не и напомням случката....
След тези неприятни перипетии бе повече от ясно, че е време да ги пуснем. Елена не посмя да ходи на терасата два дни. Решихме да им дадем още седмица (най-вече докато отрязаната опашка се възстанови). Големите бяха по 150 грама, Отрязана опашка бе 82. След ядене...
Няколко дни обикаляхме насам и натам по забутаните места да им търсим нов дом. Между Вилаверде и Янковата къща, зад една ферма и един хълм намерихме подходящ терен, с много пещерички, дупки и камънаци, където могад да се крият. Мернах още няколко катерици, явно имаше и какво де се яде наоколо, а и щяха да си имат другарчета. Заплюхме им мястото. След около седмица бе големия ден. Прехвърлих ги в пластмасовата кутия, затворих капака и с Елена грабнахме заедно голямата клетка и я натоварихме в микробуса. Качихме се обратно горе, взехме малко лакомства (храна за хамстери, семки и банан), аз помъкнах кутията и се метнахме на микробуса.
Обадих се на Янко, че тръгваме (той искаше да дойде също) и се уговорихме да ни чака на отбивката към Рискетес. След 10ина минути се изкачихме по баира, свих наляво и видях колата на Янко да ни чака. Разменихме няколко думи и потеглихме заедно. Аз отпред, той ни следваше. Хванах черния път за козята ферма, подминахме я, заобиколих вулкана и като наближихме мястото отбих до черния път и паркирах. Изкочих от буса, и минах отстрани да взема кутията от Елена (тя я държеше отпред при нас). Тръгнахме и след 10ина минути през камънаци, прах, агаве и пак камънаци стигнахме до местенцето. Поставих кутията на земята, погледнах към Елена и я попитах:
- Да отварям ли капака?
- Да, можеш да го отвориш.
Това и направих. Малките се оглеждаха стреснато първоначално, но след няма и 2 минути първото се изстреля. Задържа се на ръба на кутията за няколко секунди, след което скочи на земята, огледа се и започва да пристъпва внимателно. Имаше един по-голям камък, проточи опашката си в проучвателна поза (права, щръкнала и настрани) и започна да пристъпва към камъка стъпка по стъпка и по диагонал. Подуши го, след което се покатери отгоре. Последва го още една катерица. И още една. Изкочиха навън и започнаха да щъкат насам и натам, да разучават новия свят. Две се задържаха в кутията по-дълго. Понечих да ги изкарам, но Елена ме помоли да не ги пипам. След 5-6 минути всичките бяха на вън. Вряха се по дупки, катереха се по камъни, над пещеричката, вътре в нея...Отрязана опашка видя едно растение , надигна се на задните си крачка и започна да го души внимателно. Всичко им бе ново. Но бяха у дома си. Внимавахме много къде стъпваме, за да не се навре някой от тях между краката ни. Бяха дотолкова свикнали да са сред хора, че спокойно идваха и се катереха по нас. След като Елена изщраха 20ина снимки, изсипах половината храна за хамстери, малко от семките. Банана го задържах. Това щеше да ги държи заети за известно време. Аз грабнах празната кутия, Янко и Елена тръгнаха пред мен. Отдалечаввахме се, а аз постоянно хвърлях погледи назад. Те също. Бяхме на 15инма метра, едното катериче се покатери на една скала над пещерата, застана на заднитте си лапи и се загледа подире ни. Като сурикат...След още 20ина метра завихме по една козя пътека и вече не ги виждахме.
Почувсвах се облекчен. И тъжен. Цялата история бе към края си, а тия малките ще ми липсват. Пиша тази история месец след като ги пуснахме. Няколкото седмици които прекараха с нас у дома ще бъдат запомнени. Усмихвам се докато изписвам редовете. През следващите дни ходих всеки ден да оставям по малко храна, изглежда свикваха с новата обстановка, изглеждаха здрави. След около две седмици изчезнаха. Минах още 2 пъти, но нямаше никого...бяха си тръгнали. На няколкостотин метра от пещерата живееше друго семейство катерици. Обитаваха един каменен зид и образувание от камъни. От време на време оставях на зида малко морков или банан и за тяхг...Имаше малки на възрастта на нашите. В един момент реших, че и нашите малки са се присъединили. Незнам...вярвам че са някъде и са добре.
Канадски астрономи откриха черна дупка от нов вид в нашата галактика. Учените от обсерваторията Дейвид Дънлап в Торонто са открили черната дупка на учудващо близко разстояние от самата обсерватория. Едва 8500 километра. Черната дупка се различава от познатите досега по вид и структура. Намира се на балканския полуостров, по специфично между Сърбия и Черно море, южно от Румъния и северно от Гърция.
Учените са я нарекли България, по името на древна държава, някога съществувала на тази територия. Докато повечето черни дупки поглъщат светлината, България поглъща финансови активи. За момента е трудно да се каже дали активите трябва да са от еврофондове, заеми или данъци , но веднъж попаднали в близост до управленския орган на дупката финансовите активи се засмукват и при навлизането в границите на гореопоменатата територия – изчезват. Един от учените – Джон Доу е забелязал странна реакция. При изчезване на активи в черната дупка, следи от тях се появяват в лицето на офшорни фирми, банкови влогове или скъпи имоти. Ученият налагайки модела на третия закон на Нютон е свързал обектите с черната дупка, заради вида и формата на материята които са идентифицирани с произхода на лица обитаващи територията на България.
Дупката дължи съществуването си благодарение на празитния микроорганизъм „български политик” който е остатъчен продукт от разлагането на социалистическите микроби в комбинация с псевдо демократични електрони. Предполагат, че се е появила там в средата на миналия век, най вероятно след втората световна война. Според някои от учените от Торонто дупката ще се затвори от самосебе си, когато притока на активи бъде прекъснат. Микроорганизмите ще потърсят друга подходяща среда за съществуването си или ще измрат. Друг вариант дупката да се затвори и съдържанието и да излезе обратно е ако така наречената „съдебна система” изградена от неутрони, да заработи, абсорбирайки микроорганизмите един по един.
Холандския учен Рудолф ван Елкмаар, член от екипа на Доу, смята че процеса е необратим. Т.е. активите са завинаги изчезнали, а за поглъщането на микроорганизмите е необходима не „съдебна система” а „народен съд”
Наблюденията над България продължават, учените се надяват че дупката няма да се разрастне.
Баща ми ги нарича цигани. Дядо ми и баба ми (и двете) също ги наричат цигани. Техните родители и баби и дядовци са ги наричали цигани също. Дядо Вазов ги нарича цигани. Дядо Йовков също. На бялото черно не можеш да му кажеш, нали? Незнам защо някой хора си кривят душата с измислени понятия. ОК...понятието не е измислено. Самите цигани наричат себе си рома.
Нека да ви кажа аз какво мисля. Думата ром за мен е взаимствана от ромския език. Или с други думи, думата циганин е българската дума. Колко е българска думата е една друга история, но това е думата която пра отците ми са използвали. Циганина си е циганин. Ако на някой му е обидно да го наричат циганин в България най-любезно го каня да си събира багажа и да отиде някъде където няма да го наричат с „обидни“ имена. Границите са отворени за още 27 европейски страни. Има и други опции, а транс океанските емиграции са за предпочитане. Или колкото по-далеко, по-добре.
Малко се отклоних от темата...та за името на тези джентълмени придошли от далечна Азия. За това дали бай Мангал е по произход ром или циганин. Аз докато съм Българин, докато говоря на Български език с други Българи ще наричам циганите – ЦИГАНИ. Освен български език имах шанса да науча още няколко чужди езика. В Испания и испанско говорящите държави, циганите ги наричат gitanos, на английски gipsy, а в Холандия – zigeuners.
Голяма част от населението живее в коптори като в циганската махала на който и да е град в България. Колиби сковани от палети, намерени дървени плоскости и други подръчни материали. Но без сателитната чиния. Тях няма да ги видите в Убуд разбира се. И нямат нищо против да си изхвърлят обелките от банани, кокосови орехи, листа от каквото и да е и всичко останало точно отпред.
Честно казано не се виждат много кофи за смет. Може да си купиш сладолед на клечка на улицата, да го изядеш и съм сигурен, че няма да се намери кошче за отпадъци, където да изхвърлиш обелката. И клечката.
Прекарах повечето от престоя си в Чангу. И голяма част от впечатленията ми са от този район. Пътищата към плажа са отрупани с кенове от бира и безалккохолно, празни кокосови орехи, пластмасови торбички, бутилки от вода...навсякъде, по дърветата и храстите се веят торбички. По самия плаж фасове, найлони...ще прозвучи тъпо, но във водата плува всичко, което не потъва. Трудно се намира място на пясъка, където да си опънеш хавлията без да се натъкнеш на нечии остатъци от закуска. Или нещо друго.
В Санур бе доста чисто сравнено с Чангу. Дори имаха алея за колоездачи. Ако част от асфалта маркирана с бяла линия и щампа на велосипед може да се нарече алея.
Нека ви разкажа за придвижването по улиците. Като цяло е доста особено. Както и самите улици. Тротоари къде има, къде не. Там където няма, придвижването пеша е допустимо до някаква степен...по безопасно е на мотоциклет. Излезе ли се от районите около Денпасар и Кута улиците се стесняват до размер където едва се разминават два автомобила. По лесно е придвижването на мотоциклет, но затова и е доста опасно за несвикнали с местните навици. Пътни знаци и маркировка има само в по-големите градове. Правила има само на хартия. Автомобили паркирани на невъзможни места, превозните средства там се продават без мигачи, съмнявам се повечето мотоциклетисти да имат шофьорска книжка. А и видях толкова много пишлемета на възраст от 10-12 и нагоре възраст да карат скутери.
Аз също наех едно скутерче (което е доста евтино – за 40 до 50 хиляди за ден, а ако се пазариш може да докараш отстъпка за по-дълъг период) Като турист с бяла кожа се превърнах в атракция за местните ченгета. Къде от неблагоразумие, къде от любов към приключения реших да се изтъркалям на 10ина километра из лабиринта от улици до местната бензиностанция. Но за хора без приключенски дух петрол се продава и в бутилки от водка Абсолют почти на всеки ъгъл. Наредени са на рафтове като саксии наред с банани, мандарини, вода и други подобни.
Та бензиностанцията я намерих доста лесно, напълних резервоара за 25 хил рупии, което са около 1,6 евро и налях близо 6 литра бензин. След което се изгубих разбира се. Докато се лутам в търсене, на един десен завой се нахендрих на около 40 годишен пульо в униформа. Зад тъмните си очила се опитваше да изглежда строг и с ръце ми махаше от отсещния ъгъл. Даваше ми сигнал да отида при него.Аз също из зад тъмни очила (каската ми бе без протектор и очилата пазеха очите ми от насекомите) се двуомях дали да спра или да се направя на неразбрал. Бавно минах край полицаят, но чичкото нададе голям вой като видя че възнамерявам да го подмина. Реших че е по-разумно да спра, макар и на няколо метра след него, вместо да се забърквам в по-големи каши. Все така строг, чичкото дойде при мен, показа ми къде да си паркирам моторетката и ме покани в малка будка с черни стъкла, 2 на 2 метра. Вътре на стол зад вратата, като наказан в ъгъла стоеше подчинения му, също с тъмни очила.
- Спрях те защото караш много несигурно, видяхме те в двете посоки на улицата. (използваше ръцете си, за да си подкрепя лошия английски)Надали можеше да ме види да приближавам от другата страна на улицата където го видях да стои. От там можеше да ме види едва като се наредя за десен завой. – Интернешънъл драйв лайценз, моля!
Подадох му шофьорската си книжка. Той я погледна за секунда в ръцете си и панаира се започна. – Това не е международна книжка, може да важи в европейския съюз но не е международна.
-Абе как да не е, аз с тая книжка съм карал не само в Европа и никога не съм имал проблеми - и аз почнах глупости да говоря, но все пак трябваше да опитам нещо.
Книжката ми бе валидна само за европейски съюз. И двамата го знаехме.
- Не, не и не..това не е интернешънъл. Ще ти задържа книжката и на 20-и някой си ще се явиш в Денпасар, на еди кой си адрес, където след като платиш глобата ще си я получиш обратно. – Видях го как разглежда розовата пластмаса от двете страни в подробности. Международна или не, повече ме тревожеше факта, че нямам необходимата категория, за да карам 125 кубика скутер, за което в нормална държава ще си изпрося голяма глоба. Използвах момента да изкарм жалката принт версия формат А4 „карта“ на Чангу.
- Как ще се явя в Денпасар, аз даже незнам къде се намирам. Изгубих се, не мога да се върна в квартирата, ти искаш да ми вземеш шофьорската книжка и да вървя пеша. Какво ще правя с тоя мотор. Ей тук трябва да отида (посочих квартирата си на картата). Опитваах се да отбия разговора, да намеря съчувствие, а и евентуално да ми покажат пътя. И двамата се загледаха на картата за около четвърт минута, но дъртия се усети, избута картата пред младия, изгрухтя нещо на индонезийски и отново се зае с мен. Ще ми вземе книжката, та ще я вземе. Друго не знаеше. Не бях убеден в пълномощията му за това, никак дори, а и нова ще ми излезе 50 евро, като обявя старата за загубена...много държеше да ме прати в Денпасар за да си платя глобата. Реших да карам направо и изскимтях: - не мога ли да платя тук на място глобата, вместо да ходя до Денпасар? (точно тук почнахме да говорим на един език)
ОК, по принцип било 1 милион, но ако платя на място е 250 хиляди рупии... Младия размаха някакъв ламиниран лист пред мене. Всичко бе на индонезийски, само разни цифри можех да разчитам...
Изкарах 250 000 от портмонето и това ми бяха всичките пари – бях ги взел с намерението да си купя някоя тениска и джинси. Показах му празното портмоне (бяха останали 2000)
- Виж, всичко ми взе!
Свинята сумтеше доволен, като бай Ганьо след пълна паница боб с наденица и буркан люти чушки до нея. Подаде си ръката да се здрависва. Аз я поех не особено охотно, а тоя си извъртя лакътя напред, ръката му отиде нагоре заедно с моята и с кръстосани палци, като на братлета от една и съща банда. Само дето не изръси wat’s up bro. Пусна ме, протегна се над масата и грабна кутия цигари. Изкара една за себе си, просна кутията пред мен и ме покани да си взема. Отказах. Само студена бира липсваше за пълна идилия. 250 хиляди рупии са около 16 евро и половина. Разтопиха му сърцето и ни направиха много близки...
След малката ни бизнес транзакция младият започна да ми обяснява как да се добера обратно. Английският му бе по-зле от колегата. Кръстоса си ръцете, за да ми обясни кръстовище...
Излязох псувайки наум. Копелетата просто ме изнудиха. Четох из нета доста за полицията в Индонезия. Не им е нужна сериозна причина да те спрат, ако видят че не си тамошен. По нататък видях 2 пъти белокожи момчета с мотоциклет паркиран до полицай да се обясняват...250 хиляди за да се реши проблема.
За храната...за любители на здравословно хранене ще се намери макдоналдс, бъргъркинг и всички останали. Италиански пицарии, холандска пекарна инглиш брекфаст, австралийски опосум печен на слънце увит в бананови листа. Буквално има всичко. Пробвах пица направена от индонезийци. Облизах си пръстите. Предполагам с нарастването на туризма, и огромното количество йога ентусиасти, дзен, ин и ян, кришна, хипария и хармония и не на последно място дай да не ядем ближния, всеки пети ресторант е вегански и предлага органична храна. Имах късмета да прекарам цял един ден с 4 йогини и всичко до което се доближих бе органичнеско и расло от земята. До вечерта можех да захапя някого. В един от веганските ресторанти в които ме заведоха ми сервираха паста, която се наричаше „няма да повярваш, че не е Болонезе“ и я сервираха с кашкавал. Аз съм дилетант в сферата, и ми е доста неясно в кой вегански свят кашкавала не идва от животни. И пастата не приличаше особено на болонезе по вкус. Но трябва да призная, че бе вкусна...ресторанта бе в Убуд и се наричаше....слон, белия слон, умния слон...нещо слонско бе.
Също не разбрах кое му е органическото на плодовете и зеленчуците в тези „органически“ ресторантчета... всички ресторантьори купуваха от пазара от едни и същи производители.
Локалната кухня не е за подценяване. Ориз със самба, ориз със зеленчуци, ориз с пиле, ориз с картофи и с каквото се сетиш. Бял, жълт, червен и всички цветове на дъгата. Наси, бами, роти...На мен лично ми допаднаха повечето неща. Стига да не прекаляват с лютото. Но масово кухнята им е пълна с лютиви подправки. Пълно е с warung-и което е малко ресторантче, където зад стъклена витрина са наредени най различни изкушения. Пълнят ти чинията с каквото поискаш. Червените пиперки са задължително навсякъде. Аз ги заделях старателно, инак и 2 бири не могат да загасят пожара. Свинско е трудно да се намери. Но не е невъзможно. Пилешкото е най-разпространено. Риба има навсякъде, телешко не до там. Обяд във варунг максимум 25 000. И това е наистина максимум. Ако не ядях месо може да излезе и 10 000.
И всичко е изпържено. Бали не е място за хора със слаби стомаси. А и хигиената е под всякаква критика. Зад витрините във варунга често летят мухи, оси или 300 мравки изнасят салатата. Никой не го сърби да ги изгони от там. В едно ресторантче си поръчах wrap с пилешко и салата. Бях го изял до половината и го оставих в чинията докато дъвча. Едно малко червейче се изтърколи и почна да пълзи в чинията. Добре че не съм гнуслив. Започнах да се смея като го видях. Довърших си обяда без никакви угризения. Означаваше че не са умили салатата. Предполагам. Аз лично преди да тръгнем си сложих ваксина против хепатит А, но въпреки това бях внимателен със салатите и плодове първите няколко дни. После спрях да го мисля.
Хареса ми индонезийската кухня, основно това набивах. Бира Бинтанг – балинезийската марка не е никак зле. Около 20-25 хиляди рупии. Малко скъпа ми се видя. За Индонезия.
Смутита и пресно изцедени сокове или кокосов орех са много разпространени. Качество зависи от заведението. От вода с малко банан до богат на вкусове бананов шейк. Не разбрах как могат да ти предложат пресен сок от ягоди, като ягоди на Бали не се отглеждат...
Местните жители са...тук се замислям. Изглеждат безгрижни. Вървиш по улицата, разминаваш се с някой и го поглеждаш в очите. Ще се усмихне до ушите. Това ме очарова. Всеки един, независимост от възраст, пол или социален статус ще ти обели зъбите си в широка усмивка. Ако е необходимо ще ти помогнат и няма да очакват нищо в отплата. Преди да се появят всички тия туристи са се прехранвали от ориз и риба. Индонезия е най-големият износител на ориз. Или поне е била допреди 20ина години. И това може да се види. Jatiwulwhit е най-известното оризище на Бали. Всичко е много по различно в днешни дни. Предполагам. Капитализма е захапал острова и не иска да пусне. Бедните рибари са се превърнали в рентиери, търговците все още търгуват, но в частните магазинчета се чувстваш като кеш провайдер. Цената за туристи е различна от цената за местни. Обичат да се пазарят, винаги първоналчалната цена е по висока от крайното очакване. Но за цена на тениска от 200 хил да се смъкне до 20хиляди на нощния пазар...мисля че алчността се е промъкнала в съзнанието на търгашите. Дори за стоки със стикер не се свенят да поискат повече.
В Убуд много се ядосах на една бабичка. Влязох да си купя сладолед в едно магазинче. Бяха ми останали малко дребни пари в джоба и имах бюджет. Разгледах цените и с приятелката ми си избрахме сладолед за 7200 рупии. Аз имах около 8500. Отидох да платя и лелката ми поиска 8 хил. Ядосах се. Не се свеня за 800 рупии, което буквално са 5 цента. Ядоса ме факта, че се опитват...ако мине номера. Казах и на продавачката, че струва по-малко. Тя пак – 8 000. Показах и етикетие. Отговора бе – е плати колкот искаш ...
Почти всеки ден - в ресторанти или магазини се опитваха да ми върнат пари ресто по-малко. Първите два пъти наистина си мислех, че всеки греши. Но след като се превърна в практика, започнах внимателно да проверявам колко точно ми връщат обратно.
Но разбира се не мога да сложа всички под един знаменател. В една от квартирите - бях в къщата на един от местните. Имаше 2 самостоятелни стаички и ги даваше под наем. Фен на Ливърпул. Взе ни 150хил на вечер. Останахме 12 дни при него. Няколко пъти предложих да му платя – не, не
, ще ми платиш накрая. Имах нещастието да се контузя много лошо, за което ще разкажа по-нататък. Налагаше ми се да ходя до болницата през няколко дни. Деди – така му бе името – ме закара и върна до болницата, без да очаква нищо в замяна. Постоянно ми предлагаше да ме закара насам или натам. Щом ме види да излизам сам с патериците, веднага – искаш ли да те закарам до някъде? Бе ми неудобно да го занимавам със себе си. Оставих му екстра парички за услугите...така или иначе щях да платя на някой такси.
Обстоятелствата ми наложиха да остана през цялото време на остров Бали. Много се надявам след 1-2 години да мога да си позволя отново да се засиля на там. Но този път през Бали ще мина само за няколко дни. Ломбок, Суматра, Комодо, Сума, Менавис и др. са острови много по малко туристически развити от Бали...
Лично съветвам за внимателно подбиране на датите за пътуване до там. Сигурен съм, че пътуване из тези места през дъждовния сезон би било вълнуващо и пълно с изненади, но мисля че остров Бали изглежда по-добре без чадър и дъждобран.
Какво да се прави на остров Бали...джунгли, водопади, вулкани, индийски океан, коралови рифове, йога, езера....това са няколко думички, които могат да насочат всеки към някое приключение. Аз лично се отдадох на сърфинг. Но това ще е друг разказ...
Празни чувства
Обливат ме вълни
Не искам да отивам в тишината
Път без знаци
Жадни устни
Огъня във мен гори
Всяка малка нота ме раздира
